Edgar Allan Poe


	ЕДГАРЪ ПО П О Е М И НА БЪЛГАРСКИ ОТЪ Г. МИХАЙЛОВЪ СОФИЯ 1920
	И Ангелътъ Израфель, струнитѣ на чието сърце сѫ лира и който има отъ вси създания на Бога най-сладъкъ гласъ. КОРАНЪ.
	ИЗРАФЕЛЬ Живѣе въ лазуритѣ духъ властелинъ, Въ чието сърце има струни отъ лира — И той — Израфель — е навѣки единъ За чара на гласъ сладкопоенъ любимъ Отъ всички въ надзвѣздния край ведросинъ, И щомъ вдъхновено запѣе той химнъ, Мълчатъ и звѣздитѣ въ ефира. Надъ здрачния нощенъ покровъ Изгрѣла въ небесния склонъ, Луната мълчи въ своя тронъ — И слуша, и тръпне въ любовь. А небесната бърза Плеада — Зачарована спира и тя Свойтѣ седемь звѣзди тамъ въ отрада, За да слушатъ съ възторгъ пѣсеньта. И тихо отъ свода небесенъ Плѣнениятъ сонмъ отъ звѣзди Потръпва и знае унесенъ, Че самъ Израфель тамъ реди Словата на огнена пѣсень На лирата въ свойтѣ гърди! Но той е певецъ на лазура — И мощна е тамъ мисъльта, Божественъ възторгъ — любовьта, И взора на всѣка хурия Изпълня оназъ красота, Що грѣй задъ далечна звѣзда! О, нека звучи въ твоя гласъ Навѣки прѣзрѣние властно Къмъ всѣкоя пѣсень безстрастна: — Нѣма пѣсень безъ поривъ, безъ страсть! — Затуй всичко въ тебъ е прѣкрасно! И вѣнецъ ти поднасямъ и азъ! Възторгът на чувства безсънни, Избликнали въ твоята грѫдь, Щомъ въ пѣсень на лирата звънне Звѣздитѣ, плѣнени, ще спрат, — Звѣздитѣ съсъ радость мълчатъ! За те6ъ — и Небе и блаженство! — А нашиятъ свѣтъ е тъй блѣдъ! Разцвѣтътъ ни — само разцвѣтъ. И твоето всесъвършенство Ослѣпява човѣшкия гледъ! Ако бѣ Израфель съ мойта орись, Или азъ ако бѣх Израфель, Може би, смъртни пѣсни за горесть Не бихъ нивга повече пѣлъ! А звукове въ химни по-смѣли Възторжено би полетѣли И в огненъ потокъ би изгрѣли Надъ цѣлий небесенъ прѣдѣлъ!
	НЕЛЛИ Азъ бродѣхъ самотенъ. Азъ гаснѣхъ сиротенъ — И мракъ мойтѣ дни засѣни, Доклѣ не видѣхъ златокѫдрата Нелли — мечтата на моитѣ дни — Доклѣ не нарѣкохъ красивата Нелли: радость на моитѣ дни! Звѣздитѣ срѣднощни Не сѫ по-разкошни Отъ нейнитѣ чудни очи! И пурпурътъ златенъ На день благодатенъ Залѣзва — изчезва — мълчи Прѣдъ златнитѣ кѫдри на моята Нелли, изплели вълни отъ лѫчи — Прикрили въвъ крѫгъ раменѣтѣ на Нелли съ вълни лѫкатушни лѫчи. Ахъ! вече разлѫка. Съмнѣние, мѫка Деня ми не ще помрачи! — Слѣдъ мѫки и бури Отъ ведри лазури Астарта ни праща лѫчи: — Къмъ нея отправя цѣлъ день моята Нелли молитвено-сини очи, Отъ нея не снема цѣлъ день моята Нелли прѣпълнени съ радость очи.
	ПѢСЕНЬ Видѣхъ те въ твоя сватбенъ день — И ти бѣ съ ликъ зарумененъ, И радость бѣ край тебъ навредъ — Любовь прѣдъ тебъ бѣ цѣлий свѣтъ. Лѫчътъ на твоя погледъ скѫпъ Бѣ туй едничко на свѣта, Въ което мойта болна скръбь Можа да види красота. То, може би, не бѣ, освѣнъ Румѐнецъ отъ момински свѣнъ. Макаръ скръбьта да удвои У този, който те — уви! — Видѣ въвъ твоя сватбенъ день И ти бѣ съ ликъ зарумененъ, И радость бѣ край тебъ навредъ — Любовь прѣдъ тебъ бѣ цѣлий свѣтъ.
	ЕЛЕНА Твойта прѣлесть, която печали не знай, Като лека трирема отъ старитѣ дни, Приютила изгнаника въ чужди страни, Все по-нѣжно ме носѣше въ родния край Надъ моря — благовонни вълни. На изгнаника моренъ — въвъ знакъ на пощада — отъ сѫдбата изпратена, въ бури и димъ — Съ хиацинтови кѫдри и мраморенъ ликъ на Найада — Ти разкри ми античния чаръ на Елада, И старинния блѣсъкъ на Римъ! Азъ те помня и виждамъ все тъй и сега, Като статуя мраморна въ нощната тма, Съсъ ахатовъ свѣтилникъ, издигнатъ въ рѫка… О, Психея отъ друга земя безъ тѫга, Наречена Свята Земя!
	НА ЕДНА ВЪ РАЯ Ти бѣ радость за мене мечтана, Ти бѣ всичко за мене въ скърбьта — Като островъ зелень въ океана, Като ручей звънтящъ въ самота! — Ти бѣ храмъ срѣдъ цвѣтя въ пролѣть ранна — И за менъ бѣха тѣзи цвѣтя! То бѣ сънь — и съньтъ бѣ тъй кратъкъ! — И крила пакъ нощьта разпрострѣ… "Забрави! — Отмини по-нататъкъ!" — Всуе бѫдниятъ день ме огрѣ: Надъ отминалий день въ споменъ сладъкъ Моятъ духъ неподвижно замрѣ. А въ душата — подъ скръбь и умора — Сетний лѫч догорѣ без слѣда! — И солената морска вода Безутѣшно оглася простора: "Навсегда — навсегда — навсегда — На орела прострѣлянъ въвъ взора Не запалва животътъ звѣзда!" И нощѝтѣ ми — призракъ кошмаренъ — И — безъ тебъ — мойтѣ тягостни дни Ме зовят въ онзи край легендаренъ, Дѣто твойта походка звъни — О! въ какъвъ ли пакъ танцъ лѫчезаренъ! — Надъ какви ли въздушни вълни!
	АННАБЕЛЪ-ЛИ То бѣ тъй отдавна въ далечна страна — Въ приморска страна срѣдъ мъгли. — И въ тази страна бѣ дѣвойка една, Наречена Аннабелъ-Ли; Обичахъ я азъ — и обичанъ азъ бѣхъ: Въ разлѫка не бихме могли. Ний бѣхме дѣца — двѣ дѣца въ тазъ страна, Окрѫжена отъ сиви мъгли, — Но безкрайна любовь — непозната до днесъ — Ме обвързваше съ Аннабелъ-Ли! — И за нея дори да завиждатъ на насъ Серафимитѣ биха могли! Но затуй ли, уви! въ тая морска страна, Окрѫжена отъ вѣчни мъгли, — Ахъ, затуй ли, уви! буря есенна сви — И уби мойта Аннабелъ-Ли! И тогава отъ менъ, въ онзи трауренъ день, — Тамъ роднини и близки дошли — Скриха въ скѫпъ саркофагъ върху морския брѣгъ Навсегда мойта Аннабелъ-Ли! О, безъ зависть, уви! горѣ въ ангелский хоръ Да ни гледать не биха могли! — И азъ знамъ: затова — знаятъ всички това Въвъ онази страна срѣдъ мъгли — Затова тамъ, уви! буря есенна сви И уби мойта Аннабелъ-Ли! Но азъ зная: сега да обичатъ така, Както двама ний съ Аннабелъ-Ли — Да обичатъ така, както двамата ний — Вече други не биха могли! И затуй — нито Богъ въ своя свѣтълъ чертогъ, Нито земните духове зли — Те не ще раздѣлятъ вече мойта душа Отъ душата на Аннабелъ-Ли! Щомъ луната изгрѣй, скѫпи мисли навѣй За нетлѣнната Аннабелъ-Ли! — И звѣздитѣ навредъ ми изпращатъ привѣтъ Съсъ очитѣ на Аннабелъ-Ли! — Въ нощний мракъ азъ съмъ пакъ тамъ подъ гробния сводъ Съ нея — мойта душа — и любовь — и животъ! — Сѣкашъ двама ни сбра въвъ единъ саркофагъ Любовьта тамъ на морския брѣгъ!
	ЛЕНОРА Разбитъ е златниятъ кристалъ! Духътъ отлитна вмигъ! Скърби, ридай — той може би е край брѣга на Стиксъ! — Сломенъ сега, плачи въ тѫга, че тамъ подъ бѣлъ покровъ Ковчегъ стои и въ него спи тя — твоята любовъ! — О, скърбенъ гласъ, надъ всички насъ вѣсти злочестини! О, тихъ псалòмъ, съ камбанний звонъ на царска смърть звъни: Тя дважъ умрѣ, затуй че мре невинна въ младини! "Съ достойнство — не! — съ богатство тя васъ всички впечатли — затуй злорадо въ смъртний часъ нашъпвахте: «Умри!» О, какъ сега звукътъ съ тѫга да не вѣсти смъртьта На тазъ, — уви! — която вий убихте съ клевета — И дважъ умрѣ, затуй че мре невинна въ младостьта!" Peccavimus… Прѣдъ свѣтлий химнъ да млъкнемъ най-подиръ: Духътъ ѝ святъ отъ тоя свѣтъ да отлети съсъ миръ! Дѣте бѣ тя, за тебъ цъфтѣ и твоя би била — Ала смъртьта надъ радостьта разпери днесъ крила! И ти мълчишъ, и ти скърбишъ, че тя навѣкъ мълчи, Че дава пакъ животътъ знакъ въ коситѣ й съ лѫчи, Безъ туй, — уви! — да съживи и нейнитѣ очи! "Вървете си! Идете си! Не пѣя днесъ сломенъ За смърть и скърбь, а химнъ най-скѫпъ за най-възторженъ день! О, прѣстани и не звъни, ти, звънъ на ранна смърть! Скръбь не вѣсти, да не смути духа й милосърдъ! Защото тя днесъ отлетѣ отъ врагъ и отъ другарь, Отъ тоя свѣт, прѣвърнатъ въ адъ отъ зло и зълъ кошмаръ, Тамъ, дѣ цари — открай въ зори — на тронъ Небесний Царь."

	ЮЛАЛЮМЪ Небосводътъ бѣ скръбно надвѣсенъ, Вихъръ ронѣше жълти листа, Вихъръ гонѣше мрътви листа. — То бѣ нощь — късна нощь въ късна есень — Нощь надъ всички нощѝ надъ свѣта — Бѣ срѣдъ Вейрския край омагесанъ, Бѣ край езеро Òберъ, въ нощьта, — Бѣ срѣдъ Вейрския лѣсъ омагесанъ, Дѣто призраци бродятъ въ нощьта. Тамъ въ една исполинска алея Съ кипариси, склонени надъ менъ, Тъй печално склонени надъ менъ, Бродѣхъ съ мойта Душа, — съсъ Психея. А духътъ ми бѣ пламъ разкаленъ, Като огненъ потокъ разкаленъ, Който съ лава щомъ гнѣвно залѣе Върха Янекъ — лети устременъ, Като стене, и свѣти, и тлѣе Прѣзъ нощѝтѣ на сѣверъ студенъ. Въ разговòръ меланхолно унесенъ, Думи ронѣха наштѣ уста, Както вихърътъ жълти листа. — Азъ забравихъ, че бѣ късна есень И нощьта на нощѝтѣ въ свѣта — Азъ не помнѣхъ тозъ край омагесанъ И мъглитѣ надъ Òберъ въ нощьта, — Нито Вейрския лѣсъ омагесанъ, Дѣто призраци бродять въ нощьта. Полунощь вече бѣ прѣвалила: Зарѣдѣха звѣзди къмъ възтокъ Сѣкашъ чакаха день отъ възтокъ И тогава, лѫчи заструила Въ лѫкатушенъ и свѣтълъ потокъ, Тамъ Астарта, едва появила Своя сърпъ фантастиченъ, двурогъ, Възгорѣ въ небосклона — извила Своя сърпъ фантастиченъ, двурогъ. Азъ казàхъ: "Тя засѣнва Диана, Тя се носи въ ефирно море — Отъ въздишки ефирно море; Тя въ сърцето ми знай всѣка рана, Дѣто червеятъ нивга не мре; И прѣдвѣстница скѫпа, желана, Надъ звѣздитѣ на Лъва изгрѣ — Въ мрака насъ да упѫти изгрѣ, Да вѣсти въ нашта скръбь непрѣстанна Намъ небесенъ покой — тя изгрѣ!" Но Психея простена неволно: "Азъ не вѣрвамъ звѣздата въ нощьта! Тя е блѣдна! Тя свѣти въ нощьта! Тукъ е страшно! — и скръбно! — и болно! Да си идемъ отъ тия места!" — И отъ ужасъ сломена, безволна, Вмигъ отпусна крилата си тя Надъ развѣнитѣ мъртви листа — Да се валятъ въ праха, меланхолно, Надъ развѣнитѣ мъртви листа. "Туй е сънь — и той страненъ изглежда — Утѣшавахъ я тѫженъ и блѣдъ — Но безъ страхъ нека минемъ напрѣдъ! Погледни: красота и надежда Надъ нощьта тя разлива навредъ И ни праща далеченъ привѣтъ! Нека смѣло ней въ сетенъ купнежъ да Довѣримъ своитѣ мѫки безчетъ — Тя отъ земния мракъ ни извежда и напѫтства въ небѐсенъ полѐтъ, Тъй жадуванъ срѣдъ мѫки безчетъ!" Тъй мълвѣхъ и вървѣхъ азъ до нея, Кръзъ листата изъ нашия друмъ, Глухъ за тѣхнитѣ вопли и шумъ, — И видѣхъ гробъ прѣдъ насъ да чернѣе, Чийто надписъ смути моя умъ, Но, уви! — не разбра моятъ умъ — И прѣзъ сълзи прочете Психея: "Тука твойта любовь — Юлалюмъ — Спи во вѣки вѣковъ — Юлалюмъ". И посърна въ тозъ край омагесанъ Моятъ духъ подъ дъха на скръбьта, Както жълтитѣ мъртви листа — И разбрахъ азъ, че бѣ късна есень И нощьта на нощѝтѣ въ свѣта, Срѣдъ която азъ бродѣхъ унесенъ, Заплѣненъ навсегда отъ смъртьта — О, кой Демонъ, кой Духъ на Скръбьта Ме доведе срѣдъ тия мѣста! — И сега ми е Веиръ извѣстенъ, И туй езеро Òберъ въ нощьта, И Веѝрския лѣсъ омагесанъ, Дѣто призраци бродятъ въ нощьта.
	ЛЕОНЕНИ Богъ отъ всички Леонени за да отличи — Взе и влѣ лѫчи нетлѣнни въ нейнитѣ очи, Вплете въ кѫдритѣ ѝ рунни мрака на нощѝ безлунни И така, при пѣсни струнни, той ни обручи. Помня — въ тоя часъ завѣтенъ моята мечта, Като цвѣтъ подъ лѫчъ привѣтенъ, тихо разцъфтѣ — Разцъфтѣ, открила взори съ вѣра пакъ въвъ свѣтла орись, Да узная съ нова горесть свойта нищета! Като смѫтенъ ромонъ рѣченъ, чухъ далеченъ гласъ: "Край, единъ и сѫщъ, обрѣченъ, — вѣченъ — чака васъ! Призрацитѣ мигновенни ще измамятъ всички тлѣнни! Вѣчно ще е Леонени млада само съ насъ!" Съ радость нова и нетлѣнна день разсвѣтна вънъ Утринь сетна, незабвенна — погребаленъ звънъ! Всички мълкомъ нажалени, слушаха черковно пѣнье! И изчезна Леонени като утренъ сънь!…

	ГАРВАНЪТЪ Въ късна нощь, веднажъ — отдавна — уморенъ, четѣхъ азъ бавно Въ книга странна и забавна стихъ, забравенъ вече тукъ — Но, доклѣ четѣхъ разсѣянъ, въ самота и сънь обвѣянъ, — Чухъ — сподавенъ, ненадѣенъ, бавенъ, тихъ, неясенъ звукъ: "Гостъ… — помислихъ азъ разсѣянъ, сепнатъ отъ внезапний звукъ, — Нѣкой гостъ — и никой другъ!" Помня — бѣ Декември леденъ; бѣ срѣднощь и огънь блѣденъ, Спрѣлъ на пода лѫчъ послѣденъ, мрѣше бавно и безъ звукъ — И отбѣгналъ всички хора, самъ, четѣхъ азъ до умора, Въ скръбь за скѫпата Ленора, Богъ която взе отъ тукъ — И сега зовятъ Ленора въ Рая ангели, а тукъ — Само азъ — и никой другъ! Отъ пурпýрнитѣ завѣси звукъ неясенъ се разнесе — И въ сърцето ми разлѣ се ужасътъ на тоя звукъ; И, обзетъ отъ трепетъ смутенъ, да смиря страха минутенъ, Казахъ: "Нѣкой безприютенъ, прѣзъ нощьта залутанъ тукъ, Дири пòдслонъ — безприютенъ — свѣтлина съгледалъ тукъ, — Нѣкой гостъ — и никой другъ." И, успокоенъ веднага, станахъ — тръгнахъ — и прѣдъ прага Спрѣхъ и казахъ: "Извинете! Да, азъ чухъ неясенъ звукъ — Но задрѣмалъ бѣхъ отъ скука, и тъй слабо се почука, Че не ме опомни звука, както бѣхъ задрѣмалъ тукъ…" И отворихъ… Спрѣхъ се. Взрѣхъ се, за да видя кой бѣ тукъ: Само мракъ — и никой другъ. Дълго азъ въ нощьта се взирахъ, госта страненъ не намирахъ, Въ блѣнъ и сънь рѫцѣ простирахъ, чуждъ за всички смъртни тукъ — Но свѣтътъ бѣ съ мракъ обкрѫженъ и срѣд мрака чухъ азъ тѫженъ Екъ — "Ленора!" — зовъ несдръженъ, стонъ — отъ дълга скръбь отзвýкъ — То азъ самъ зовѣхъ — и тѫженъ — чухъ на своя зовъ отзвýкъ, Глухъ отзвýкъ — и никой другъ. И, опияненъ отъ зòва, азъ се върнахъ, но отново Чухъ срѣдъ тая нощь сурова сѫщия прѣдишенъ звукъ. — Вѣйки голи меланхолно — тъй помислихъ азъ неволно, — Удрятъ въ прòзореца болно и уплаха всѣватъ тукъ. — Ето! — казахъ азъ неволно — зная, тайната, е тукъ: Вѣтърътъ — и никой другъ!" Прòзорецътъ тласнахъ бавно и прѣзъ него — гордо, плавно — Вмигъ влетѣ, крила размахалъ съсъ прокобно страненъ звукъ, Гарванъ черенъ — стражътъ вѣрен на погиналъ блѣнъ химеренъ — Крѫгъ изви въ дома чемеренъ, сѣкашъ пòдслонъ дири тукъ, И надъ бюста на Палада спрѣ, намѣрилъ пòдслонъ тукъ — Както още никой другъ. Азъ погледнахъ, изненаданъ — тъй бѣ гордъ, тъй важно хладенъ, Че, макаръ и безотраденъ, смѣхъ у менъ избликна пакъ: "Нѣмашъ шлемъ! И ти си странникъ. Но си гордъ като избранникъ! Какъ е, рицарьо, изгнанникъ оть брѣга на Вѣчний Мракъ, Твойто име на избранникъ въ Царството на Вѣчний Мракъ?" Той отвърна: "Нивга пакъ!" Удивенъ, че той говори, вперихъ скръбно въ него взори, Ако и да ми се стори най-безсмисленъ тоя гракъ. Но въ дома, дѣ самъ оплакахъ дѣлъ за всички не еднакъвъ И надежди въ скръбь не чакахъ, — пръвъ, единственъ въ скръбь и мракъ, Да ме навѣсти дочакахъ — пратенъ съ бури въ нощний мракъ Гарванъ съ име "Нивга пакъ!" Но слѣдъ първий гракъ, отново той замлъкна тъй сурово, Сѣкашъ самъ излѣ въ туй слово своя духъ съ едничъкъ гракъ. И смутенъ, очуденъ странно, промълвихъ едва разбрано: "Той ще хвръкне утрѣ рано съ първий лѫчъ отъ моя прагъ! Както всичко — рано! рано! — навсегда отъ моя прагъ!" Той отвърна: "Нивга пакъ!" О, туй слово бѣ самичко отговоръ умѣлъ на всичко — Сѣкашъ само туй едничко бѣ научилъ отъ бѣднякъ, Който въ орись на печали, горесть не една узналъ е И надъ всичко сѫ му пѣли скърбитѣ припѣвъ недрагъ, И надъ всичко самъ той пѣлъ е тѣхния припѣвъ недрагъ — И той бѣше "Нивга пакъ!" И въ креслото пакъ азъ седнахъ. Пакъ къмъ гарвана погледнахъ — Мисли смѫтни стотни пѫть ме вѣстиха въ нощний мракъ. Скърбенъ, искахъ да разгадамъ туй, което — безпощаденъ — Той изрече — гордъ и хладенъ — въ своя тъй печаленъ гракъ, — Туй, което — безпощаденъ — той прѣдсказва въ своя гракъ Съ туй печално "Нивга пакъ." А на бюста, отъ високо, той въ душата ми дълбоко Огненъ взоръ бѣ впилъ жестоко — сѣкаш смъртенъ, вѣченъ врагъ. Болно моятъ взоръ отстѫпи; тънѣхъ нѣжно въ мисли скѫпи, Спомняхъ — нѣвга тя пристѫпи съ радость моя бѣденъ прагъ! Но… тя нѣма да пристѫпи вече моя скърбенъ прагъ! Както нѣвга — нивга пакъ!… И тогазъ крила повѣха — сѣкашъ ангели летѣха И вѣстѣха тѣ утѣха, тихо слѣзли въ нощний мракъ — "То — извикахъ, — о, несрѣтний! въ твойтѣ скърби непривѣтни Богъ забвение, най-сетнѣ, праща съ ангели — Всеблагъ! Пий забвение и чакай свѣтла вѣсть на Богъ Всеблагъ!" Гракъ простена: "Нивга пакъ!" "Ти си вѣщъ пророкъ — стихия! — викнахъ азъ. — Къмъ тебъ вопия! Щомъ те запокити Злиятъ съ буря върху този брѣгъ, — Святъ балзамъ за скръбь и споменъ нѣвга въ Галаадъ псаломенъ, Ще намѣря ли бездоменъ — прѣдскажи ми въ своя гракъ! О, кажи на менъ, бездоменъ, въ своя вѣроломенъ гракъ!" Той отвърна: "Нивга пакъ!" "Птица или духъ на Злия! ти си вѣщъ пророкъ — стихия! Прѣдскажи! Къмъ тебъ вопия — слѣдъ скръбьта на земний мракъ, Ще ли види съ радость взорътъ пакъ на ангелитѣ въ хора Свѣтлий образъ на Ленора — въ Рая срѣдъ вѣнци и зракъ? Съ радость да сияй въвъ взора — срѣдъ лѫчи и вѣченъ зракъ? Той отвърна: "Нивга пакъ!" "Нека туй, що ти програка, бѫде на раздѣла знака! — Станахъ съ викъ. — О, синъ на Мрака, потъни отново въ мракъ! Тукъ перо да се не мѣрне въ споменъ за лъжитѣ черни! Избави ме отъ невѣрний призракъ твой надъ моя прагъ! Пакъ самотность, скърби вѣрни нека бдятъ надъ моя прагъ". Той отвърна: "Нивга пакъ!" И крила той не разпери — вѣренъ подслонъ тукъ намѣри! — И надъ блѣдний бюстъ той черенъ — демонъ сѫщъ надъ моя прагъ! — Бди, седи, мълчи, не грака — сѣкашъ въ хищенъ сънь той чака, Като хвърли сѣнка въ мрака и прогони сетний зракъ — И душата ми въвъ мрака нѣма да дочака зракъ — Зная вече — нивга пакъ!
	КАМБАНИ I. Чуй, срѣдъ полунощний сънь Какъ шейни отронватъ вънъ Звънъ слѣдъ звънъ, Звънъ слѣдъ звънъ! Какъ полъхвать и ни вдъхвать несънуванъ, дивенъ сънь! О, какъ звънко, звънко, звънко Плуватъ въ нощний въздухъ вънъ! А, въ мъгла обвити тънко, Слушатъ рой звѣзди прѣзъ сънъ, Какъ напѣва всѣки звънъ, Че слѣдъ мѫка и заблуда Идватъ дните на пробуда, На очакваното чудо — На блаженъ и влюбенъ сънь! Въ снѣженъ пѫть шейни летятъ: Сребърни звънци звънятъ, И съ припѣвенъ ритъмъ вѣренъ Като древенъ стихъ размѣренъ, Разпилѣни, ту пъкъ слѣни — Звънъ слѣдъ звънъ Въ звънъ единъ — Динъ! Динъ! Динъ! Динъ! Динъ! Динъ! — Какъ полъхватъ и ни вдъхватъ несънуванъ, дивенъ сънь! II. Сватбенъ звънъ звъни навънъ — Златенъ звънъ! Вѣчно дѣвственъ, лѣй — привѣтственъ — той възторженъ сънь! Вѣсть понесълъ съ веселъ екъ, Той лети въ нощьта далекъ, И подобно чучулига, Всѣки миг Отъ вълнитѣ златорунни на акорди тънко-струнни Той се вдига и достига Лунний ликъ! А камбанитѣ черковни Нѣжно тръпнатъ, сѣкашъ шъпнатъ древни приказки любовни, И, съгрѣнъ Въ тѣхний блѣнъ, Цѣлий свѣтъ навредъ съзира въ бѫдащето свѣтълъ сънь, Възвѣстенъ отъ хоръ камбани съ благодатенъ златенъ звънъ Посрѣдъ димъ Отъ тамянъ, Смѣхъ и шумъ — Бимъ! Бамъ! Бумъ! Бимъ! Бамъ! Бумъ! III. Мирний сънь прокуди вънъ Мѣденъ звънъ! Въ нощь безсънна той прозвънна бѣдствие навънъ! Звънъ слѣдъ звънъ Съ гнѣвна мощь Ужасъ вѣй въ самата нощь И отминва по-нататъкъ!… Звънъ слѣдъ звънъ — Ту по-дълъгъ, ту по-кратъкъ — Вредомъ страхъ вселява вънъ! — И страхътъ е тъй голѣмъ! Въздухътъ отъ плачъ раздранъ! — Данъ! — Данъ! — Данъ! — — Данъ! — Данъ! — Данъ! — Че камбанитѣ пияни, неспособни да звънятъ, Само биятъ, само виятъ и вопиятъ и крѣщатъ! Само плачатъ за пощада И къмъ пламналата сграда Вопли горестни редятъ… А пожарътъ многошуменъ, ту затихналъ, ту безуменъ, Пакъ пламти — Носи се, пълзи, лети Все нагорѣ, все нагорѣ И настръхналъ той говори: "Ще хвърча! Ще се нося, огнекрилий, срѣщу лунната лѫча! Мѣсеца ще стигна, ѝли — ще умра, ще замълча!" То срѣдъ кипнала метежность И безбрѣжность отъ огънь Приказка за безнадеждность Тамъ навънъ Съ тръпки ледни, шепне мѣдний звънъ И, съсъ слухъ отъ страхъ терзанъ, Знай ухото: Вредъ е злото! Вредъ пожарътъ се разгаря, вредъ е пламъкътъ разлянъ — — Данъ! — Данъ! — Данъ! — — Данъ! — Данъ! — Данъ! — Въ общий пукотъ стене звукътъ, ужасъ — звукътъ самъ! IV. Погребаленъ скърбенъ звънъ Стене вънъ!… Вѣчна горесть въ тлѣнна орись — край на горкий жизнень сънь. Въ тихия вечеренъ часъ Съ ужаса на своя гласъ Колко скръбь той буди въ насъ! — И неволно ний тѫжимъ: Погледъ въ сълзи потопимъ, И ридаемь въ скръбь, че знаемъ: сънь навѣки ще заспимъ! Тъй унилъ и тъй печаленъ, Той нараства въ дълъгъ плачъ И въ привѐчерния здрачъ Съсъ припѣва погребаленъ Въ Божий храмъ Слѣтъ едвамъ — Бамъ!… Бамъ!… — Ту плачевенъ, ту сподавенъ, тоя гнѣвенъ, бавенъ звънъ Възвѣстява, че страдалецъ е заспалъ послѣденъ сънь! Отъ черковнитѣ килии И за грѣшни и светии Отечава тѫженъ звънъ: Пръсть сърцето ще покрие, а очитѣ — вѣченъ сънь! О, тамъ черниятъ звънарь, Смѣлъ и твърдъ, Бий на смърть — Смърть! Той надъ всички гордъ стои Като нѣкой господарь — Нѣкой царь! Той се смѣе и шуми. И, гърми, гърми, гърми; До камбаната застава И така я разлюлява, Че тя горко заридава — И съ плача си възвѣстява, Че вървимъ Все натамъ Въ своя друмъ Бимъ!… Бамъ!… Бумъ!…

	ДУШИТѢ НА МЪРТВИТѢ Душата въ самота ще заридай безъ гласъ, Сломена въ мисъльта за гробний камъкъ хладенъ — За цѣлата тълпа ще мине неразгàданъ Послѣдниятъ ти часъ. Бди съ примирение ти въ тази самота! Не запустѣние ще ти открие тя: — Душите на онѣзъ, умрѣли по-напредъ, Но съ тебъ били въ света, ще бъдатъ съ тебъ навредъ Отново, и въ смъртьта — и сянка най-подиръ Ще хвърлятъ върху тебъ: "Почивай въ миръ!" Нощьта — една, що бди — ще смръщи черни вѣжди, И вѣчнитѣ звѣзди, като далеченъ хоръ, Отъ цѣлий земенъ свѣтъ вмигъ ще отвърнатъ взоръ Съсъ лѫчъ по-слабъ, по-блѣдъ отъ тлѣннитѣ надежди — Но тѣхнитѣ очи, покрити сѣкашъ съ крепъ, Червени — безъ лѫчи — ще плуватъ изъ простора — Ще бѫдатъ тѣ пожаръ за твоята умора — И той, като кошмаръ, все ще витай надъ тебъ! Тогазъ видѣния изъ мрака ще възлѣзнатъ, И странни мисли въ тебъ ще се вгнѣздятъ, уви! — Отъ твоя бѣденъ умъ тѣ нѣма да изчезнатъ, Както роса нощѣ отъ скръбнитѣ трѣви. Вечерникъ — Божий дъхъ — въздъхна и изтлѣ — И бѣлата мъгла надъ хълма въ туй поле, Подобно сѣнка зла, загадъчна, потайна, Стои като симвòлъ, като прѣдвѣстенъ знакъ. Надъ дървесата тамъ тя расне въ нощний мракъ. На всички тайни тайна!
	СТРАНАТА НА СЪНИЩАТА По стръменъ и самотенъ пѫть, Дѣ злитѣ ангели летять И въ здрачини Кумиръть Нощь Издига тронъ на черна мощь — Дойдохъ азъ въ роднитѣ мѣста — Отъ Туле — края на свѣта — Отъ онзи край, дѣ Сънь витай, и срѣдъ мъгли, забуленъ дрѣме — Вънъ оть Пространство — вънъ оть Врѣме. Тамъ дрѣмять страшни бездни — долини — пещери; Текатъ рѣки безбрѣжни въ титанскитѣ гори, Чиито странни форми очитѣ не разкриватъ, Затуй че съ капки тъмни мъглитѣ ги обливатъ; Тамъ планини издигатъ, високо мощенъ станъ, Готови пакъ да рухнатъ срѣдъ нѣкой океанъ; Морета тамъ изригватъ съ гнѣва на вѣчни бури Вълни — и съ тѣхъ достигатъ горящитѣ лазури; Тамъ езера, въ които спять паднали звѣзди, Разстилатъ морно-мъртви, заглъхнали води Води тъй морно-мъртви и тъй безмълвно-ледни Подъ снѣгъ, надъ тѣхъ посипанъ отъ лилиитѣ блѣдни. Но тамъ, до езерата съ погребани звѣзди, Които въ скръбь разстилатъ заглъхнали води — Води безмълвни — морни — и мъртви — и вледени Въ снѣга на лилии, отъ вѣченъ сънъ обвѣни — До планинитѣ тъмни — и тамъ, до бистрий виръ, Що ромоли тъй глухо и ромоли безспиръ — До мрачнитѣ дѫбрави — до чернитѣ блата, Дѣ гущери и змии изкачатъ прѣзъ нощьта — До върха, дѣ живѣятъ въ обитель надъ скали Вѣщицитѣ зли! — До всѣки кѫть и ѫгълъ, магесанъ и потаенъ, Тамъ пѫтникътъ ще срѣщне на всѣка стѫпка, смаянъ, Рой спомени отъ днитѣ въ живота неживѣнъ — Видѣния въздушни, обвити въ бѣлъ саванъ, Които тръпнатъ — стенятъ изъ вѣченъ пѫть къмъ Заникъ И мълкомъ отминавать очудения странникъ — Видѣния — другари, които — по-прѣди, Отъ тукъ — Небето грабна, Земята похити. Но за духа, — измѫченъ изъ мрака да блуждай — И за сърцето морно, прѣситено да страда, Тамъ е цѣлебенъ край! — И рай! — и Елдорадо! Но пѫтникътъ щомъ дойде въвъ тазъ страна — той самъ… Той самъ не смѣй открито да гледа всичко тамъ; И нейнитѣ вълшебства е слабъ да различи: Навѣки те сѫ скрити за тлѣннитѣ очи! Че, властно, тѣхний Царь навѣки заповѣда Да не повдигатъ нивга ни клѣпка, ни чело! — И затова душата измѫчена ги гледа Тамъ винаги прѣзъ тъмно, опушено стъкло… По стръменъ и самотенъ пѫть, Дѣ злитѣ ангели летять И въ здрачини Кумиръть Нощь Издига тронъ на черна мощь — Дойдохъ азъ въ роднитѣ мѣста Отъ Туле — края на свѣта.

	ГРАДЪТЪ ВЪ МОРЕТО О, вижъ: Смъртьта издигна тронъ Тамъ въ страненъ градъ, подъ небосклонъ На западъ въ мрака скритъ далекъ, Дѣто зли и добри, дѣто тварь и човѣкъ Упокой сѫ приели навѣкъ! — Тамъ храмове, дворци и кули, Разѣдени отъ вѣкове, Ни дъждъ, ни буря ги не брули — Тамъ дрѣмятъ мъртви вѣтрове; — А подъ небето безъ звѣзди Разстилатъ морна гладь води. Звѣзда не милва съ погледъ святъ Нощьта безкрайна въ тоя градъ — Само лѫчъ на червено отъ кърви море Надъ дворцитѣ ту пламва, ту мре. И, разискренъ лети, без да спре, Надъ храмъ, надъ куполъ, надъ стѣни, Надъ Вавилонски твърдини, Съ бесѣдки, мъртви въ памятьта, Що спятъ подъ каменни цвѣтя, — Надъ тронъ, надъ чертози, дѣ гибель грози, Дѣ изплитатъ гирлянда, която пълзи. Теменуги, бръшлянъ и лози. Тамъ подъ небето безъ звѣзди Разстилатъ морна гладь води, И сѣкашъ сграда, кула, храмъ — Съсъ свойтѣ сѣнки слени тамъ, — Увисватъ вмигъ въ безкрайностьта, А върху тѣхъ отъ черна твърдь Поглежда исполинска смърть. Ту гробъ, ту храмъ отъ древни дни Откройватъ мъртви дълбини, Но ни брилянти, що безспиръ Горятъ въ очитѣ на кумиръ. Ни мъртавци въвъ скѫпъ саванъ Съня имъ не пробуждатъ тамъ — Ни трепетъ бръчки е черталъ Надъ тазъ пустиня отъ кристалъ — Нито знакъ отъ вълна, че бѣснѣй или мре Нейдѣ буря въ съсѣдно море — Нито — трепетъ, че вихъръ би нѣвга повѣлъ Надъ подобно море отъ кристалъ. И вмигъ тамъ трепетъ се яви! — Дъга обширенъ крѫгъ изви! — И сѣкашъ кула, сграда, храмъ Потъна — рухна — грохна тамъ, А всѣки тѣхенъ върхъ въ нощьта Остави въ свода празнота — Всѣки крѫгъ отъ вълна стана кървавъ тогасъ, И по-слабъ и по-блѣдъ всѣки часъ, — А когато срѣдъ вопли отъ другъ нѣкой святъ Отъ основи тамъ грохне загадъчний градъ, Самъ Адътъ, правъ отъ своя тронъ. Ще го посрѣщне съсъ поклонъ.
	ХИМНЪ И въ тъмна нощь, и въ ясенъ день — Чуй моя химнъ и бди надъ менъ! О, Майко Божия, бѫди Надъ менъ и въ радость и въ бѣди! Бѣ време — моятъ ясенъ день Не бѣ отъ облакъ помраченъ И съ твойтѣ ангели свети Духа ми слабъ крѣпеше ти. Но мойтѣ свѣтли дни, уви! — Сѫдбата въ черенъ мракъ обви! О, грѣй надъ менъ и ме води И въ дни на горесть и бѣди.
	ЕЛДОРАДО Скитникъ-рицаръ азъ знамъ, Който бродѣше самъ — Въ мразъ и зной, безъ покой, безъ отрада; Съ пѣсень грижи разсѣлъ, Вредомъ дирѣше — смѣлъ — Той напрѣдъ въ тоя свѣтъ Елдорадо. Скръбь духа умори; Сѣнка пѫтя покри, Впи рѫцѣ въвъ сърцето му младо — И закрѣя той блѣдъ Слабъ да дири напрѣдъ — И навредъ въ тоя свѣтъ Елдорадо. И прѣдъ Сѣнката спрѣ Той, когато разбра, День и нощь сетна мощь че отпада: "Дѣ е златниятъ край, Дѣто скръбь не витай? — Посочи ми съ лѫчи Елдорадо?" И отъ нея чу вѣсть: "Между сѣнкитѣ слѣзъ! И злочестъ въ лунний лѣсъ ти изстрадай Всѣка мѫка до край И ще знаешъ — и знай Послѣ самъ, че е тамъ Елдорадо!"
	ТА3И КНИГА "ПОЕМИ ОТЪ ЕДГАРЪ ПО", ПРѢДАДЕНИ НА БЪЛГАРСКИ ОТЪ Г. МИХАЙЛОВЪ И УКРАСЕНИ СЪ РИСУНКИ КЪМЪ ТЕКСТА ОТЪ ХУДОЖНИКА СИРАКЪ- СКИТНИКЪ И ПОРТРЕТА НА ПОЕТА ОТЪ ФРЕНСКИЯ ХУДОЖНИКЪ FELIX VALOTON, БѢ НАПЕЧАТАНА ВЪ П Р И Д В О Р Н А Т А П Е Ч А Т Н И Ц А ВЪ СОФИЯ ПРѢЗЪ М. АВГУСТЪ 1920 ВЪ 1100 ЕКЗЕМПЛЯРА, ОТЪ КОИТО 1000 СЪ 4 ПРИЛОЖЕНИЯ — РИСУНКИ И 100 ОТДѢЛНИ РАЗКОШНИ ЕКЗЕМПЛЯРА НА ЛУКСОЗНА ХАРТИЯ СЪ 5 РИСУНКИ.

П О Е М И